ЗА КОВАЧЕВЦИ » Туризъм
Къде се намира Община Ковачевци и какво можем да видим в нея? Кои са природните, исторически и културни забележителности, които можем да посетим, за да обогатим нашите знания за родината си? Каква е историята на тази малка община, която се намира в подножието на девет прекрасни планини…..така наречената „ДОЛИНАТА НА МАСКИТЕ”
ОБЩИНА КОВАЧЕВЦИ
Два са маршрутите, които можем да изберем, за да стигнем до това прекрасно и забележително място. Два са входовете от които можем да влезем и да разгледаме десетте на брой села, в които има прекрасни местности и паметници на кутурата.
Идвайки от международен път път София – Кюстендил имаме два варианта да изберем маршрута си , маршрут едно да минем през гр. Батановци и маршрут две да продължим посоката си към гр. Кюстендил и да завием в дясно през с.Извор.
Маршрут 1:
Минавайки през гр. Батановци и продължавайки само напред по един криволичест , но изпълнен с много природа и зеленина път ние ще стигнем до с.Косача – един от входовете на Община Ковачевци. Следва с.Ковачевци, където пред погледа ни излиза гледката на красивия язовир „Пчелина“ (Лобош) и слизайки по склона се изправяме пред една дилема – на къде да продължим? Кръстовището, което ни спира приковава погледа ни с един стар самолет, който ни казва от тук има два пътя за избор – единия да завиете към селата Сирищник, Светля и Чепино, а другия да отидем в селата Ракиловци, Лобош, Калище и Егълница. На където и да решим да завием, има какво да видим и на какво да се любуваме.
Маршрут 2:
Минавайки през с.Извор ние ще влезем в с.Егълница, другия вход на малката китна община. Село Егълница ни посреща с един прекрасен площад пригоден за почивка и сладка раздумка, да спрем тук и да разберем как да стигнем до другите села, за да разгледаме. Продължаваме пътя си минавайки през с.Калище, село изпълнено с много история и цвят, Продължаваме пътя си и излизайки от с.Калище виждаме стъпаловидния преливник на язовир „Пчелина“ (Лобош), който ни приканва с красивата си пяна от вода, обръщаме поглед и продължаваме към село Лобош, наричано още „Малкото Велико Търново“ разположено на два хълма, а в подножието му една история. Да продължим към следващото село Ракиловци, но да стигнем до там минаваме по дължината на целия язовир. Следва с.Ковачевци, където е и административния център на тази малка община. Да починем тук в парка, в който въздуха е толкова близък до този на гр. Сандански. Разходката ни продължава към с.Сирищник, но ето че идва кръстопът на който трябва да решим на къде продължаваме? Големия стар самолет, който е пред очите ни дава право на избор продължаваме към селата Сирищник, Светля и Чепино или завиваме за с.Косача от където можем и да излезем от община Ковачевци.
Кратка история за Община Ковачевци и селата намиращи се на нейната територия.
Община Ковачевци се намира в западната част на България и е на 55 км. югозападно от гр. София и на 25 км. от гр. Перник.
Административен център е с.Ковачевци и общината включва още девет села: Сирищник, Косача, Светля, Слатино, Ракиловци, Лобош, Калище, Чепино и Егълница. На североизток граничи с община Перник, на югоизток с община Рaдомир и на запад с община Земен, на север с община Брезник.
Релеф: Полупланински и планински
Климат: В ниските части на общината – умерено континентален. Във високите части на 1300м. – планински.
Води: Районът се отводнява от реките Светля, Струма и Косматица. В района на общината се намира и язовир „Пчелина“ (Лобош).
Почви: Част от планинските ридове са обезлесени и превърнати в пасища. Те носят общото наименование „Рудините“.
Растителност: Почти всички видове широколистни дървета, букови гори, ясен и др.
Богатите природни дадености: планини, пасища, пещери, скални образования, водни басейни, реки, дивеч, билки, горски плодове, гъби и др. благоприятстват развитието на ловния, еко и пешеходен туризъм, колотуризъм, алпинизъм, екскурзии с коне, билкарство и екологичното животновъдство.
Искате да се разходите и къде да отидете в Община Ковачевци? Ето няколко китни местенца, които ще Ви заредят с енергия и ще поискате да се върнете отново! Във всяко едно от десетте китни и малки селца, от които се състои най-малката община в област Перник Вие можете да видите нещо, което ще остави красиви спомени ….
СЕЛО ЕГЪЛНИЦА
Село Егълница заема източния край на община Ковачевци. То е разположено от двете страни на шосето Радомир – Калище – Земен. На около 700 м от центъра на селото се намира жп спирка на линията София – Кюстендил. От архиелогически материали, разкрити в района, може да се съди, че тук е имало живот от ранно време. Регистрирани са антични селища и некропол в местностите Селище и Шундула. Тук има останки от калдъръмен път, в близост до него, в местността Беледжа, е намерен кръст, издялан върху голям камък. Само на 300м. от него съществува стар кладенец с постоянна вода. Намерена е колективна находка от монети. Наименованието на населеното място се свързва с Византийската имеперия.
Центъра в село Егълница
В село Егълница се намира и една от най- забележителните църкви „Свети Симеон Стълпник“. Тя носи името на Свети Симеон Стълпник и почита паметта на светеца на 1 септември, в деня на църковното новолетие. Изградена е в далечната 1846 г., когато България е била под Османско владичество. В нея се провежда православно вероизповедание. Според житието преподобният Симеон Стълпник е роден през 357г. в Мала Азия в семейство на бедни благочестиви християни. На осемнадесетгодишна възраст той постъпил в манастир и не след дълго се усамотил в една трудно достъпна планинска пещера. Заживял като пустинник и се отдал на пост и молитви. Благ и смирен, Симеон искал да се изолира напълно от хорските очи и си построил каменна кула, висока 40 лакти. Заживял на върха й в тясна килия и затова бил наречен Стълпник. Там починал на 103 годишна възраст. Църквата празнува 1 септември и в памет на неговата майка св. Марта. Като начало на новата стопанска година Симеоновден е в най- голяма степен аграрен празник. В навечерието му стопаните носят семената за посев в църквата, за да бъдат осветени от духовно лице. В зърното поставят стрък босилек, червен конец с нанизани на него червени чушки, плодове, орехи, сребърни монети и пепел от дървото, горяло на Бъдни вечер. В ранно утро на празника домакините замесват тесто изпичат пресни пшеничени питки, като с едната от тях захранват ритуално воловете и биволите, а които се оре нивата. За впрегнатия добитък се приготвят и малки карвайчета, които стопанката нанизва на рогата му. Спретнати, облечени в чисти дрехи, орачите и сеячите кичат с цветя и китки каруците и воловете и се приготвят да тръгнат на полето. Народната традиция изисква на Симеоновден да не се изнася нищо от къщата и нищо да не се дава назаем. Тази забрана се спазва строго, за да не „излезе берекетът от дома“ През целия ден жените не поставят съдове на огнището почернели котлета, за да не заболяват посевите на главния.
Църква „Св. Симеон Стълпник”
Село Калище
Центъра в село Калище
Kалище е село в Западна България, намира се в община Ковачевци, Област Перник. Средището му се намира не далеч от жп спирката на пътя София – Кюстендил. Средната надморска височина на селото е 585 м. В непосредствена близост, на около 1 км в северна посока, е разлял водите си живописния язовир Пчелина, от който се оттича и поема на юг р. Струма. Близостта на голям водоем, река и красиви гористи местности предлага чудесни условия за отдих и риболов.За произхода на името на селото има версия, осланяща се на местни предания. Според легендата, някога „един млад турчин искал да вземе българска мома за харема си и избрал мома от селото. Тя го наръгала с нож и баща му се заканил да превърне цялото село само в пепел и калище”.
Село Калище е старо средновековно селище, документирано за първи път в османските данъчни документи на Кюстендилски санджак. То се среща в списъците на джелепкешаните (овцевъдите) от 1576 г., където е вписано към нахия Сирищник, под същото име – Калища.
Църква „Св. Атанас” с.Калище
Днес, редовни събития в Калище са Земляческия събор – провежда се през последната събота и неделя на месец юни, и Сурова – празнува се между 13 и 14 януари.
Селото е известно с групата си за автентичен фолклор – „Калищенските баби“.
Тук е и родната къща на великия режисьор Методи Андонов.
В село Калище има и новоизградено мини игрище за футбол, където малки и големи се срещат на футболни мини турнири.
Село Лобош
Центъра в село Лобош
Лобош е село в Западна България. Намира се в община Ковачевци, Област Перник. Село Лобош принадлежи на историко-географската област Мраката. То е скътано сред гънки от южния склон на Рудина планина, в подножието на връх Рудина (1062 м). Язовирната стена се намира на по-малко от километър от центъра на селото.
Лобош е обградено от хълмове, които са изградени изключително от варовици и поради тази причина наоколо се срещат множество карстови извори. Местните природни дадености благоприятстват за развитието на нископланински, ловен и риболовен туризъм. Населението на село Лобош наброява около 160 жители.
На южния склон на пл. Рудината, на 700 метра от билото до 3-4 век е съществувало тракийско селище. То е укрепено от три страни с каменен зид, изграден от ломени камъни без спойка, запазен във височина от 2-3 реда камъни. В местността „Царско селище“ били запазени части от крепостни стени, изградени от ломен камък с хоросанова спойка. На това място до десния бряг на река Струма е съществувала късноантична и средновековна крепост, която е останала добре запазена при включването на тези земи в българската държава и е останала да действа като крепост чак до 11-12 век. В околносите на селото са запазени стари римски гробища. Има поверие, че през селото преминал Крали Марко със своя кон. Конят оставил отпечатък от подковата си върху една огромна скала, голяма част от която сега се намира под водата на язовира и се нарича Вучански камък. В края на 14 век селото се е състояло от две махали – Лобош и Кощилявци. С течение на времето те се обединяват под едно име. На няколко километра от Лобош се намира с. Жабляно с известния женски метох в Жабленския манастир.
Лобошката църква „Св. Харалампи”. Тя е много красива и се отличава от старинните къщи, които преобладават в централната част на селото. Според жителите на Лобош църквата е на около 800 години.
Лобошчани не останали чужди на духовно-просветните процеси протекли в България през Възраждането. През 1840 г. те откриват в селото училище, което е едно от първите в Радомирско. Негов първи учител става лобошчанинът Цветко Игнатов Цинцарски, след като получава образованието си в гр. Дупница. През 1857 г., по инициативата на съзнателния българин Тоне Младжов Гръчки се построява селската черква „Св. Харалампий“. Духовната активност в селото през тази епоха е засвидетелствана и от наличието на неколко старопечатни книги, открити в черквата: екземпляр от „Неделник поучения“ на Софроний Врачански, отпечатан в Римник през 1806 г., късно печатно евангелие от 1865 г. и др.
Лобош, както и околните му села, е било известно със своите майстори-строители и каменоделци, изпод чиито ръце излезли забележителни архитектурни паметници (църкви, манастири, сгради и т. н.) на Българското възраждане. Сред тях попадат имената на устбаши Марко и майстор Стамен. Те участват в изграждането на лобошкия храм, чиято оригинална външна декорация е постигната чрез забележителни каменни пластики.
Будните лобошчани участвали и в борбите за национално освобождение. Според местно знание през 1870 г. в Лобош идвал самият Апостол на свободата – Васил Левски, придружен от поп Зиновий от близкото село Враня стена. Тогава, в кръчмата на Цветко Цинцарски бил учреден революционен комитет с 12 члена, начело с поп Кръстю Велков и даскал Димитър Гречки. На тръгване Левски пожелал да го изпратят до с. Пчелинци, но Коте Стрехарски и Стойко Златков го съпроводили чак до Батановци. Впоследствие започнала подготовка за въстанието (Априлското) и дори в с. Пещера била формирана чета от около 20 души, в която влизали представители на комитетите от селата: Калище, Лобош, Жабляно, Белово (Земен), Пещера и Враня стена. Целта на четниците била да въоръжат комитетите и при обявяване на въстанието да превземат съседното турско село Калотинци, след това и с. Сирищник, където също живеели турци, след което трябвало да се съединят с други чети в околията, така че вкупом да действат срещу турците. До въстанически действие не се е стигнало, тъй като планът бил издаден на турците „… от предателя Саве Ширков от с. Лобош, който бил убит ……при Освобождението“. На 8 май 1876 г. бунтовническите села били обкръжени от 2000 души черкези, татари и башибозук и арестували всички участници в съзаклятието. След това те били закарани в затвора в София, където, подложени на заверски мъчения, а после осъдени на смърт, стояли 90 дни, но под натиска на чужди консули турската власт издала амнистия и те били освободени.
Духовното замогване на Лобош неминуемо е предопределено и съпроводено и от икономически просперитет на селището. Поради кръстопътното си положение (разположено е на един от пътищата за София, от Кюстендилско и Краище) и стопанската инициативност на хората, селото е облагодетелствано и от материални блага.
Свободолюбивите лобошчани участват и във войните за национално обединение от началото на XX в. В двете балкански войни Лобош дава 20 свидни жертви, а в Първата световна война – 12. В тяхна памет, през 1914 г. признателните селяни издигат паметник, който и днес гордо се извисява в началото на селото.
„Хлебна къща“ с.Лобош
В хлебната къща туристите ще получат възможност да омесят собственоръчно пресен хляб и да опознаят хлебарството от първа ръка. Консултанти ще разясняват тънкостите на занаята на любознателните гости на къщата. Обособена е столова в старобългарски стил. Никой не е по-голям от хляба!” Tази стара българска поговорка красноречиво показва специалното отношение на българите към хляба. Хлябът е пресечна точка на множество аспекти – кулинарен, фолклорен, религиозен, социален, културен/антропологичен, които често си взаимодействат, обединявайки историята с културното многообразие и взаимодействие между различни географски обусловени традиции. Свеждането на хляба и приготвянето му само до един от тези аспекти крие риск от едностранчивост и подценяване или надценяване на един аспект спрямо друг. Пример за това е преувеличаването на фолклорния аспект, който често преминава в суеверие като форма на профанизиран ритуал. Ето защо целта ни е е да покажем без претенции за изчерпателност основните характеристики на хляба и приготвянето му, видян в различни аспекти, които често се смесват и оформят нови интерпретации, какъвто междувпрочем е и самият хляб – средище и многообразие на съставки с различни качества и произход, но смесени (омесени) в единна цялост.
Непосредствено до Хлебната къща се намира и параклиса „Свети Георги“, където всеки може да запали своята свещичка за здраве.
Село Ракиловци
Село Ракиловци принадлежи на историко-географската област Мраката. То е от пръснатия тип селища – състои се от множество махали, отстоящи на различно разстояние една от друга. Те са разположени на източната страна на Рудина планина, из склоновете на тясната долина на река Ракиловска, която на изток се влива в река Светля, десен приток на р. Струма (сега в този си участък водите на реката пълнят язовир „Пчелина“). Долината е открита само от изток, а от запад, север и юг е затворена от възвишения на планината, така че селото е защитено от ветрове. Средната надморска височина на селото е 600 м.
Известно е, че през VI – VII в. по поречието на Струма и около Сердика се заселват славяни, но тяхно присъствие в землището на Ракиловци не е установено. Тези земи влизат в границите на българската държава след превземането на Сердика от кан Крум през 809 г. Впоследствие, през средните векове, те са неизменна част от България, с изключение на малки промеждутъци от време и по за дълго (близо 200 години) – през византийското иго (XI-XII в.).
Средновековен живот на територията на ракиловското землище е засвидетелстван с останките от стара църква, наричана от местното население „Манастирище“. Разпръснати около нея единични фрагменти от строителна керамика насочват към ранното средновековие. Може да се предположи, че храмът е бил изграден не дълго след приемането на християнството от българите (средата на IX в.), като е принадлежал на съществувал на това място манастир или е обслужвал населението на намирало се в близост селище (може би приемник на селището в м. „Равнище“).
В известните средновековни извори не са запазени сведения за средновековно селище, предшественик на днешното Ракиловци. За неговото по-отколешно съществуване свидетелстват единствено местни предания и легенди.
Село Ковачевци – Административния център на Община Ковачевци
Не е установено кога възниква Ковачевци. За неговото съществуване съдим по някои археологически находки, които разкриват, че в този район е имало още в началото на нашата ера. Останки от антични постройки са разкрити при строителството на язовир Пчелина. Името на селото е засвидетелствано писмено в турските данъчни регистри през 1576г. под формата Ковачова. Предполага се, че е свързано с ковашкия занаят на неизвестен род от този район. Старите хора казват, че по време на турското робство голяма част от селото и имотите около него били притежание на богат българин – ковач. Къщата му се намирала в махала Ковачевва падина при село Ракиловци. Ковачът имал воденица на р. Светля до днешната Ляскова махала. Турците гледали с нескрита непрязън на богаташа гяурин и намерили начин да го оклеветят. По време на петвековното робство тукашното население е било принуждавано да изпълнява редица повинности, както към централната турска власт, така и към местните управници, за всяко неподчинение е било подлагано на жестоки изтезания. През първите години след Освобождението местното население полага грижи за развитието на земеделието и скотовъдството, които през този период са основен поминък за него.Труден е бил животът на заселниците в Ковачевци.
Родна къща на Георги Димитров
Тя се е намирала в източната покрайнина на селото. Разположена на десния бряг на р.Светля, само на 150 м от нея. Съобразена е с битовите изисквания от това време.
Нейното планово, функционално и архитектурно оформяне и решение отговаря на селската къща, изграждана в тази част на България в средата и края на ХІХ в. Основите й са били иззидани с камък, а останалата част от подпори с плет, измазан с кал. Къщата е била едноетажна с едно мазе. Покривът й и четиристранен с леко удължение от югоизточната страна над малкия чардак и входа за мазето. Изоставянето на къщата от родителите на Георги Димитров при преместването им първоначално в Радомир, а след това в София, нестопанисването й и подпочвените води причиняват нейното рухване малко преди 9 септември 1945 г.
През 1972 г. се пристъпва към възстановяване на родната къща на Георги Димитров. След предварителни теренни проучвания на останките от основите на къщата, както и по спомени на все още живи свидетели и по единствената запазена снимка арх. Йосиф Йосифов изработва проекта за нейното възстановяване. Строителството започва в началото на май 1972 г. и за кратък срок тя е изградена. Вътрешната уредба отразява обстановката в която се е родил и живял първите две години Георги Димитров. Бедната обстановка отговаря на автентичната картина в къщата по това време, в която родителите му Димитър Михайлов и Параскева Досева са живели. Във входното помещение на къщата се намирало огнището, където членовете на семейството прекарват голяма част от времето си.От двете му страни са разположени още по една стая. Двете твърде малки по размер килерчета са използвани за оскъдния инвентар, който е имало на разположение семейството.В двора на къщата, който се поддържа в приблизителен вид от онова време, е поставена скулптура в цял ръст на стопанката на този дом. Скулптурната фигура, дело на худ. Мара Георгиева е така разположена, че баба Парашкева сякаш е застанала на пътеката, за да посрещне всеки посетител.Автентичен е кладенецът с геранилото в двора. Около къщата са засадени градински цветя, както около всяка къща в Ковачевци. Дворът е ограден с иззидана от камъни стена, покрита с керемиди така, както е било някога. Това му придава особено очарование и колорит. Овощните дръвчета също с съобразени с времето, когато тук е живяло семейството на Георги Димитров.Възстановената родна къща е открита на 18 юни 1972 г. по повод честването на 90 – годишнината от рождението на Георги Димитров
Дом паметник „Георги Димитров“
На 9 юли 1949 г. е обявен анонимен национален конкурс за изработване на проект за изграждане на Дом паметник в с.Ковачевци. Замисълът е да се увековечи делото на Георги Димитров. Одобрен е проектът на архитектите Петър Райков и Йосиф Йосифов, по който през 1953 г. започва строителството. Домът паметник е завършен през 1956 г. Сградата хармонизира с околната среда и придава ново значение на цялостния облик на селището. Сградата е открита по случай 75 – годишнината от рождението на Георги Димитров – 18 юни 1957 г.
Към момента сградата е Дом на културата. Вътрешното разпределение е добре решено. Представителен и тържествен вид има вестибюлът. Чрез него се установява връзка с изложбените помещения, ритуалната зала и стълбището за втория етаж.
На 9 юли 1949 г. е обявен анонимен национален конкурс за изработване на проект за изграждане на Дом паметник в с.Ковачевци. Замисълът е да се увековечи делото на Георги Димитров. Одобрен е проектът на архитектите Петър Райков и Йосиф Йосифов, по който през 1953 г. започва строителството. Домът паметник е завършен през 1956 г. Сградата хармонизира с околната среда и придава ново значение на цялостния облик на селището. Сградата е открита по случай 75 – годишнината от рождението на Георги Димитров – 18 юни 1957 г.
Към момента сградата е Дом на културата. Вътрешното разпределение е добре решено. Представителен и тържествен вид има вестибюлът. Чрез него се установява връзка с изложбените помещения, ритуалната зала и стълбището за втория етаж.
С многофункционално значение е ритуалната зала. Още с влизането в залата вниманието е привлечено от двете двукрили врати, изработени с дърворезба, символизираща плодородието на родината и мирния труд на работника. С най-големи художествени достойнства е изящният дърворезбован таван, изработен по тревненски мотиви от изтъкнатия резбар Цаню Антонов. На близо 100 кв.м площ са композирани над 4000 художествени мотива. Слънчевият диск в центъра на композицията е обграден с венец от плодовете на нашата земя, скрепени чрез панделка от дъбови листа на славата.
Парк Ковачевци
През 1972г. е изграден мемориален парк в село Ковачевци. Утвърдена е традицията официалните гости на Ковачевци да засаждат в мемориалния парк дръвчета. Парка е реновиран и днес можете да си отдъхнете в него и да се насладите на природата. Вдясно от парка е и Националния Детски Екологичен Комплекс, който предлага за децата от цялата страна и чужбина прекрасни условия за ученически отдих, туризъм и спорт. Същият е единствен в страната и се явява специализирано заведение за учебно – възпитателна дейност, за укрепване здравето на деца и ученици от всички възрасти. Коплекса е уникален в архитектурно отношение и изключително запазен в екологично отношение.
Спортен комплекс „Димитровец”
Реконструиран е стадион „Димитровец” известен с олимпийските си размери. Към него има новоисградена спортна зала, игрище за волейбол, игрищв за баскетбол и четиринедесет на брой къщички, в които могат да отседнат гостуващи отбори на комплекса.
Етнографски център „Сурвакари“
Етнографски център „Сурвакари“ е експозиция от костюми, ликове и други експонати, представя не само обичая „Сурва“, но и района на Ковачевци като туристическа дестинация „Долината на маските“. Уникален,автентичен и с модерен образ, какъвто не съществува в нашата страна. Експозицията включва не само централното селище Ковачевци, но и селата от общината, в които съществуват сурвакарски групи – Косача, Светля, Ракиловци, Чепино, Калище, Лобош и Сирищник. Маскарадните игри са част от българската обичайно – обредна система и са носители на древна традиция, интересът към която през последните 40-50 години се засилва.
Община Ковачевци е един от районите в България, където от незапомнени времена са съхранени сурвакарските игри. В 8 от 10-те села на общината има сурвакарски групи, които ежегодно участват в маскарадни фестивали със своя специфика.Интересът към сурвакарските игри се дължи на богатата символика на обреда, ярката развлекателна зрелищност, възможността за изява на лично творчество при изработване на маската и артистичния дар при участието в ритуала.Основната цел на Етнографски център „Сурвакари“ е да представи и полуляризира една от най – зрелищните зимни игри в българската обичайно – обредна система – „Сурва“, като част от траен туристически продукт в рамките на туристическата дестинация „Долината на маските“. Да покаже единството и еднообразието, общото и различното на обреда „Сурва“ в селищата на община Ковачевци..
Етнографски център „Представяне на местното природно, културно и историческо наследство на Община Ковачевци”
Тук посетителите могат да видят всичко свързано с Община Ковачевци пресъздадено в краткотрайни филми изпълнени с богата история, както и да облекат носиите от граовския край.
Арт галерия
В сградата на Дом паметник „Георги Димитров” посетителите могат да разгледат и творенията на местни творци, които постоянно обогатяват изложбите си.
Село Сирищник
Природата около Сирищник се отличава с особена красота и разнообразие. Околните хълмове са покрити с гъсти широколистни гори (предимно дъбови) и пасища, в които се срещат разновидни представители на животинския свят. Не далеч от селото, в югоизточна посока, е разположен живописният и изобилстващ с риба язовир „Пчелина“. Тези природни дадености благоприятстват за развитието на целогодишен разнороден туризъм. На около 2 км северозападно от селото в Рудината е скътана хижа „Джамен”. До нея може да се стигне по сносен асфалтиран път.
Екопътека „Поглед към девет планини”
В село Сирищник се намира и екопътека „Поглед към девет планини”. Екопътеката разкрива гледка към девет планини и е с начален пункт село Сирищник. Пътеката преминава през планината Сирищна Рудина и е с дължина 4 900м. оформени в кръгъл марврут е близо 10км. Тя носи името си от заслона „Погледец”, откъдето се открива гледка към девет съседни планини – Черна гора, Витоша, Верила, Голо бърдо, Рила, Пирин, Коньовската, Земенската и Пенкьовската. Тя преминава през исторически, природни и културни забележителности на Ковачевцка община. От центъра на Сирищник пътеката минава през параклиса „Летни свети Никола” и изворче със светена вода, преминава и през скалата Бигор, която е във формата на око, от там пътеката стига до хижа „Джамен” и връх „Рудината”на едноименната планина, където се виждат деветте планини. По цялото трасе са изградени кътове за отдих, пейки за почивки, атракции. В окото на бигора туристите могат да поставят по едно камъче, за да се сътвори уникална земна мозайка. Запълнените с цветен камък сектори периодично ще се стабилизират към земната основа, създавайки цялостната рисунка. В местността „Светена вода” всяка година на 9 май се организира курбан и там се събира и мало и голямо.
село Светля
Село Светля е разположено в Югозападна България и е част от община Ковачевци, област Перник. Селото е отдалечено на около 50 км югозападно от гр. София и на 30 км в същата посока от гр. Перник, както и на 5 км западно от с. Ковачевци, на 3 км от село Сирещник. По време на османското робство селото е известно като Празноглавци. Легендата разказва, че високопоставен представител на Османската империя минал през селцето, а жителите му се изпокрили в гората. Хората от свитата тръгнали да ги търсят а големецът рекъл: „Оставете ги тия празноглавци“. През 1919 година[1] селото е преименувано от Капитан Никола Петков и понастоящем носи името Светля. Къщата му и до днес е запазена здрава и е много красива. Селото продължава нагоре по Балкана и има много красива природа, река, която минава през селото. В село Светля всяка година в навечерието на 13 срещу 14 януари се празнува Сурва. Това село е известно с най-добрата сурвакарска група не само в област Перник, но и в цяла България. Сурвакарската група на селото е носител на редица престижни награди от фестивали в България и чужбина. Кукерите са много и може да видите кукери, които са много разнообразни. Кукерите се събират в читалището и оттам тръгват.
Село Чепино
Чепино е село в Западна България, намира се в община Ковачевци, Област Перник. Отстои на 8 км северно от общинския център с. Ковачевци, на 25 км северозападно от бившия административен (околийски) център гр. Радомир и на 60 км югозападно от столицата София.
Село Чепино принадлежи на историко-географката област Мрака. Махалите му са разположени от двете страни на р. Светля, повечето от които в планината Черна гора (на изток) и съвсем малко в подножието на планината Рудини (на запад). Средната надморска височина на селището е около 750 м.
Село Чепино е едно от селата силно засегнати от демографската криза, днес е почти обезлюдено, като постоянно живущите в него са по-малко от 30 души.
Наличието на не малък брой старини в землището на с. Чепино, свидетелстват за неговата богата и отколешна история. Тук са разкрити антични сгради (до селските гробища и в местността „Кошаревище” или „Селище”, северно от селото)), античен каптаж и водопровод (в м. „Дубин кладенец”, на 0,5 км северозападно), както и една крепост. Последната е известна като „Градището” и се намира в м. „Янева могила”, на около 1,5 км южно от селото. Укреплението е разположено на естествено защитено възвишение от североизточните склонове на Рудини и обхваща площ от 2,5 дка. Днес на терена зает от крепостта се намират само фрагменти от строителна и битова керамика, датирана към късната античност и ранното (византийско) средновековие, а също и шлака и сгур. Тези данни определят принадлежността ѝ към същата епоха, а изграждането ѝ, свързват с металодобива в района. Стратегическото местоположение на твърдината, подобно на синхроничните ѝ крепости в околността, я свързва и с охраната на един от пътищата от Тимошко-моравските земи към Бяло море, минавал по поречието на река Светля.
Днешното село Чепино е наследник на старо средновековно селище, към което са принадлежали двете средновековни църкви: Янево църкве (останали са само основите му), намиращо се под крепостта „Градище” и Ранинско църкве, което е добре запазено и възстановено. Тези църквици са съществували още преди изграждането на сегашното село.
Друг християнски култов обект, вероятно от същия период, е намиращият се югозападно от селото Чепински манастир „Свети Илия“, преизграден през 1892 г. върху стар разрушен манастир.
Старото селище е съществувало поне до късното средновековие (XVII в.), но поради неизвестни причини е било напуснато. Може би то спада към групата мобилни селища в Радомирско, които не са имали възможността да се задържат по-дълго време на едно място. Потвърждение на това дава наличието на топонима „Ранинци” – местност в северозападния край на селото (при Ранинското църкве, било недовършено), който се среща и на друго място, но малко видоизменен – мезра Равенка, намирала се на синора на селата Поцърненци и Егълница. Последното научаваме от обширния данъчен регистър от 1570/73 г. за Кюстендилски санджак, нахия Радомир, където се пояснява, че приходът от въпросния имот е включен към с. Поцърненци.
Трябва да се спомене и разкрития на 1 км югоизточно от селото средновековен некропол (в м. „Бойковци”), който се свързва с юруците – тюркска етническа общност, изповядваща мюсюлманската религия. През късното средновековие те живели като номади, обитавали главно планински области в Мала Азия, Тракия, Македония и Епир.
Едни от първите писмени извори, в които се упоменава селото Чепино, представляват помениците на Рилския манастир от края на XVIII в. – началото на XIX в. Там то е записано като „Чепино-Сирищник”, което ще рече, че по-това време или преди това, селището е принадлежало към кааза Сирищник.
Поминъкът на местното население, както и в другите планински села от Мраката, е бил предимно овощарство и дребно животновъдство.
А днес….. Ранинско църкве
Средновековната църква „Ранинско църкве” се намира в северозападния край на село Чепино с местността „Ранинци” до сами селските гробища.
За тази църква няма сведения кога е била изградена, но по всичко личи, че това трябва да е било през средновековието, и по-скоро късното. Вероятно тя е останала навремето недовършена и неосветена, потвърждение за което дава факта, че няма име на светец-патрон, а я наричат просто „Ранинското църкве”, може би на името на майстор Рано, който я е строил.
Не е известно и от кога храмът е използван за гробищен, навярно първоначално, в средновековното селище, чието наследник е днешното Чепино, е имал друга функция. Допреди години църквицата е била съвсем занемарена, но местни хора са подели инициатива по възстановяването ѝ, в резултат на което я виждаме, каквато е днес – добре реставрирана и поддържана.
В архитектурно отношение църквата представлява малка еднокорабна, едноапсидна постройка с полуцилиндрично сводово покритие. Размерите ѝ са: дължина – 5,50 м, широчина – 4,20 м и дебелина на стените – 0,60 м. Осветява се от две малко амбразурни прозорчета – едно на апсидта и едно на южната стена. Църквата е вкопана в земята, като две стъпала отвеждат към подовото ѝ ниво. В северозападния ъгъл в олтарното пространство, според канона, са разположени проскомидийната ниша и умивалнята. Малка ниша има и ма южната стена, до иконостаса. Олтарната трапеза е зидана и изпълва цялото сечение на апсидата. Входът е от запад, а фасадата около него има обичайното за Западна България оформление – патронна ниша над входа и ограничаващи стената анти, като в случая се стесняват при съпката на арката, която е продължение на свода. От запад е пристроен открит притвор с размери 8 х 5 м. Градежът на стените е от дялани и ломени камъни, споени с хоросан.
Стените на храма, днес без мазила, били покрити изцяло със стенописи. От старата живопис е останал един незначителен фрагмент в проскомидийната ниша, който в по-ново време е преизписан от някой посредствен майстор. Негово дело вероятно е и изрисуваната в конхата на апсидата „Богородица Ширшая Небес”. Допреди десетилетия, под това изображение се четял следният надпис: „Помѧни Гди ктитор ѿ село Чепино Стоѧн Стоименъ Тодоръ Геюра Лазарка Манка Лазо”.
В църквата има и един интересен графит, представляващ старобългарски надпис, врязан върху камък от западната фасада – “ПОМЕНИ ГОСПОДИ”.
Въз основа на плановото решение, строителната техника и стенописния фрагмент, „Ранинско църкве” е отнесено към късното средновековие – XV-XVI в., а изграждането ѝ се свързва с характерното за този период църковно строителство от Горнострумските земи.
Село Косача
Село Косача е съставно селище на историко-географската област Мраката. Множеството му махали са пръснати по хълмове и долини из южните склонове на планината Черна гора, при средна надморска височина 822 м. Махалите на селото са: Тютюнджийска, Поляна, Домишлярска, Еврейска, Величкова, Еленинска, Брадарска, Кюркчииска, Стойкови, Тодорови, Компирови, Миалови/Михайлови/, Цигански, Ковачевска махала. Селото е обгърнато от красива и разнообразна природа, за което до голяма степен допринасят живописно редуващите се поля и гористи местности.
Данните сочат, че районът обхващащ землището на днешното село Косача е бил населен от дълбока древност. Потвърждение за това дават останките от късноантичната крепост „Градище”, намираща се на около 0,5 км северозападно от селското средище, над пътя за Радомир (в ляво). Укреплението е разположено на естествено защитено възвишение в южните склонове на планината Черна гора, на площ от около 3 дка. В миналото над земята са се издигали крепостни стени, но сега на терена, включен в крепостта, има само фрагменти от строителна и битова керамика. Наличието на други отбранителни съоръжение в близост до косачката твърдина – „Градищата” южно и западно от с. Планиница, същите край с. Слатина и др., подсказва, че през античността и дори през средновековието, тя е била част от фортификационната система на споменатата планинска верига.
Някои местни краеведи и изследователи приемат, че предшественик на днешното село Косача е древния град Буйеридава (Buieridava), основан около V в. пр. Хр. от тракийското племе илеи. Предполага се, че се е намирал в близост до селото, до язовир Пчелина. Последната хипотеза е в сферата на догадките и няма научна обосновка.
В исторически план самото село Косача е старо средновековно селище, засвидетелствано за първи път от османските данъчни документи. То се среща под същото име в списъците на джелепкeшаните (овцевъдите) от 1576 г. към нахия Сирищник, Кюстендилски санджак. Ценна информация за селището дава и обширният тимарски регистър от 1570/73 г., според който в „село Косач” има: 42 християнски семейства, 35 неженени (ергени), 4 бащини (войнушки семейства) и 2 вдовици. Описаните данни са достатъчни за да се разбере, че по това време Косача е било не малко село, с население от около 450 души, както и, че в него е имало привилегировани войнишки семейства, от което косвено се е облагодетелствало и цялото селище.
Свидетелство, доказващо средновековното съществуване на селището е и намиращият се днес в руини старинен манастир „Свети Дух“, разположен на около 3 км североизточно. За обителта не се знае почти нищо и тепърва предстои проучването ѝ.
В административно отношение, след първите десетилетия на XVIII в., с. Косача е зачислено от закритата нахия Сирищник към обединената кааза Радомир, в която остава до Освобождението.
Отражение на духовните стремежи на местното население през Възраждането е изграждането на селската черква „Св. Архангел Михаил“ в 1865 г. и училище към нея. Иконите в храма са рисувани през 1867 г. от представителя на Самоковската художествена школа Иван Доспевски. Стари хора са си спомняли, че художникът бил два пъти в селото, и през свободното си време обичал да ходи на лов, но най-много „се навъртал” в училището и напътствал учениците, как да учат. Косачката черква е построена и посредтвом големото дарителство на местния чорбаджи Милен Лазаров, изявен патриот и благодеятел за цяло Радомирско.
Манастир „Св. Дух”
Средновековният манастир „Свети Дух” се намира в местността „Манастирчето”, на около 4 км северозападно от с. Косача. Разположено е в малка долчинка сред южните склонове на планината Черна гора.От манастира днес е останала само манастирската църква, която е в руини, зидовете и стърчат на 1,50 м височина. Архитектурният план и строителната техника на старината, предполагат тя да е строена през времето на Второто българско царство. В по-късен период от запад е прибавен притвор, което е често срещано явление при църквите от този район. Наоколо целият терен е осеян с останки от други сгради.
Хубаво ще бъде да се направи археологическо проучване на обекта, което ще хвърли светлина върху тъмното минало на тази малко известна старинна обител.
За сега историята на този манастир представлява бяло петно, няма почти никакви сведения за по-отколешното му съществуване. Дори и местните легенди мълчат за каквито и да е обстоятелства свързани с него. Единственото което се знае за святото място е, че от незапомнени времена тук се почита празникът на Св. Дух.
Параклис „Св, Йоан Летний”
Черквицата „Св. Йоан Кръстител – Летни“ се намира в землището не вече несъществуващото село Пчелинци, в местността „Камико“, на 2км северозападно от с. Пицърненци. Кацнал е на скалистия и живописен южен бряг на язовир Пчелина.Днес известната църква „Св. Йоан Летни“ вероятно е била селски храм на средновековното селище, предсшественик на с. Пчелинци. Потвърждение за това дават разкритите в близост до църквицата останки от средновековно селище и принадлежащ към него некропол.
За тази църква Константин Иречек пише: “В селото Пчелинци лежат на един връх развалини от крепост и църква; там са намерени огромни грънчарски съдове и бакърена мрежа на броня за главата на военен кон.”.От всичко описано, сега на „Пчелин камък“ е останала само църквицата.В архитектурно отношение църквата представлява малка, еднокорабна, псевдотриконхална сграда. За градежа ѝ е използван ломен камък и бигорови блокчета.
Цялата вътршност на храма е била изписана със стенописи. днес сравнително добре запазени, но и добре надраскани (вандалски поругани) с графити през 50-те и 70-те години. Голяма част от стенописите са паднали вследствие дългото им подлагане на атмосферно влияние, прониквало през разрушения в продължение на години покрив. Хубаво е, че през 2008 г. добри люде са направили освежителен ремонт, ремонтирани са покрива и пода на параклиса.
От живописните изображения най-добре запазено е това в апсидата – на „Богородица Ширшная Небес“, но е грубо преизписан в най-ново време. В проскомидийната ниша е изображението на Св. Стефан. От двете страни на апсидата е канонично разположена сцената „Благовещение“ – архангел Гавраил (вляво), и вдясно Богородица (трудно различимо). В южния певник са изписани Св.Теодор Тирон и Св. Теодор Стратилат, а между тях над прозорчето е поместен евангелски текст. В дясно от конхата вероятно са изобразени светците – лечители Козма и Дамян. Западната стена, над вратата е заета от „Успение Богородично“. Вдясно от входа все още се личи изображението на Св. Св. цар Константин и царица Елена. От северната стена стенописен слой е запазен само в певника, в конхата на певника е поместен образа на Христос.
Спрямо стила живописна техника и застъпения канон, стенописите може да се отнесат към XV-XVI в. Те са едно от редките произведения на средновековната българска живопис, дело на местни, югозападни зографски школи
Язовир „Пчелина”
Пчелина (Лобош) е язовир в Западна България, построен през 70-те години. Преди това на негово място е имало село Пчелинци, от където произлиза и името му. На язовира има почивни станции на БАН, както и изграден развлекателен комплекс с басейни и дискотека. Обиколката на язовира по брега е 34 километра.
Поради близостта си до Перник и София, язовир Лобош е предпочитан риболовен обект за много въдичари. Намира се на около 25 км. югозападно от Перник, и на около 60 км. от София, между селата Ковачевци, Радибош, Светля, Лобош, Калища, Поцърненци и Прибой. Разположен е в красива котловинна местност с изразена горска растителност. Реките които се вливат в язовира са Светля и Струма. Надморската височина е около 600 – 650м., поради което спада към равнинните водоеми. Голяма част от бреговете му са труднодостъпни, което пък определя планинският му характер. Населените места са на не повече от 1,5 – 2 км. което го прави предпочитан обект за къмпингуващи и за по-дълги риболовни излети. Тук се намира и единствения на Балкански полуостров „Стъпаловиден преливник”.